~ Êl síla erin lû e-govaned vîn ~

Alámenë! இ
 
HomeCalendarFAQSearchMemberlistUsergroupsRegisterLog in

Share | 
 

 Hymn to Ungoliant Wirilomë

View previous topic View next topic Go down 
AuthorMessage
Mœrilindë Thranduiliel
MÊlÊth MarthannÊn Alfîrîn Nîn
avatar

Posts : 316
Join date : 2015-07-27

PostSubject: Hymn to Ungoliant Wirilomë   Tue Aug 04, 2015 6:09 am


Ungoliant Wirilomë

Sebastian visiting his dear friend


_________________


Last edited by Meliell Thranduiliel on Mon May 30, 2016 2:24 am; edited 3 times in total
Back to top Go down
View user profile
Mœrilindë Thranduiliel
MÊlÊth MarthannÊn Alfîrîn Nîn
avatar

Posts : 316
Join date : 2015-07-27

PostSubject: Re: Hymn to Ungoliant Wirilomë   Mon Oct 19, 2015 2:10 am


_________________
Back to top Go down
View user profile
Lassërîn Rudenėja

avatar

Posts : 43
Join date : 2015-07-26

PostSubject: Re: Hymn to Ungoliant Wirilomë   Mon Oct 19, 2015 4:23 am


_________________
Back to top Go down
View user profile http://i-amar--prestar--aen.motionforum.net
Lassërîn Rudenėja

avatar

Posts : 43
Join date : 2015-07-26

PostSubject: Re: Hymn to Ungoliant Wirilomë   Mon Oct 19, 2015 4:27 am

Глад.

Милиарди празни обвивки на бивши скъпоценни камъни бяха осеяни по плетеницата от фини нишки, сред зловещо замлъкналите неподвижни пашкули с човешка големина. Отскоро Унголиант си бе намерила ново занимание - търсеше сапфири, смарагди, рубини, диаманти, елмази из непрогледните недра на пещерите, защото бе направила едно много задоволително откритие за тях... всеки един от тях си имаше собствена душа, с най-разнообразни аромати и есенции.. но общото между тях бе, че всички бяха вкусни. Осмукваше ги като беззащитни новородени, каквито всъщност и бяха. Създадени от нежната прецизна страна на природата, от чиста светла магия, която тя така презираше, но не можеше да спре да жадува, те биваха запазвани девствени хилядолетия наред, защото именно нейната покварена сила ги бе скрила от жадни погледи, омърсяващ допир, и им бе помогнала да се съхранят неопетнени, непознали шума на света, същински перли, които си хубавееха във фазата на вечно начало... чакайки да бъдат намерени и схрускани, защото Тъмнината изискваше обратно отплата за майчинските си грижи и приютяващо бдение. А може би не дори от самата тъмнина, която просто помагаше на сетивата да се облекчат от прежурящото изгаряне на противния светлик, но със сигурност от това, което се прокрадваше в анонимност сред нея... а излизаше, че това беше не кой да е, а именно тя. Как се наричаше, и тя вече не знаеше... не помнеше откъде е произлязла, споменът за миналото й бе една пълна чернилка, каквато беше и цялата й същност. А това може би бе подсказка към отговора - понякога й се струваше, че не е като другите, създание, подчинено на принципа на дадена природна сила. Имаше усещането, че е и винаги е била самата природна сила, а не някакво нейно превъплъщение. Беше разруха. Неутолим глад. Черна дупка, която поглъщаше всякаква материя и енергия. А когато всички източници свършеха, дори тъмнината не биваше помилвана от ненаситността й. А приключеше ли с последната - Унголиант бе сигурна, щеше да погълне и самата себе си. Дано поне тогава да намереше мир. Дано тогава жаждата, копнежът, омразата й да стихнеха. Понякога не й се искаше да ненавижда. В нея се зараждаше странното желание да погледне на светлината през други очи ... да я опознае, разбере, да се пригоди към нея. Но при всеки допир с нея лумваше в изгаряща агония, и така презрението й се отпушваше с пълна сила, рукваше неспирно, подкладено от гняв, агресия, кръвожадност, садизъм, хищнически инстинкт да пречупи крехко тяло след безуспешната яростна борба на беззащитните му мускули, повярвали си, че са способни да се опълчат, да се преборят за живота си... после вкусната, сочна кръв да ливне, да залее вечно пресъхналите й усти, да усети как месото се кълца и разпарчетосва от острите й зъбци............................................
И всичко да свърши изведнъж, неусетно, да се намери пред нищото, в заблуда, че тепърва играта с плячката започва, неразбрала как и кога пирът й е приключил, вечно незадоволена, вечно неразбрала, защото маниакалният й пристъп е профучал през времето като най-дребната величина, до която потокът от секунди може да се насече. Да, бе обречена... да си представя екстазът, когато най-после удовлетвори раздразнените си, зеещи нужди... и никога да не може да го изпита, защото се опомня едва когато е твърде късно.
Затова тя мразеше, толкова мразеше. Светлината се правеше на толкова добра, благодорна, доблестна, но къде бе нейният жал, къде бе състраданието й, кога влизаше в положение? Протегнеше ли приятелско намерение към нея - омразницата й я попаряше, нараняваше, натъпкваше я обратно в низвергнатото съществуване. Нима не бе това висше лицемерие? Когато си върл противник на нечия природа... защо сам помагаш за развиването й? Защо не я издърпаше от нищетата? Нима Унголиант не искаше да познае друг начин? Нима не искаше да разбере емоция, различна от копнежа, глада, настървеността, жестокостта? Не, на светлината й харесваше да й заслепява очите, да се чувства по-висша, по-красива.
Затова тя щеше да я яде, да я осмуче, докато не изчезне отвсякъде...
Вечната тъмнина щеше да царува..
И когато изядеше и тъмнината..
Вселената щеше да се завърне в първичната празнота.
И там всички щяха да бъдат едни и същи, общност, която щеше да унифицира през ... стомаха й.

_________________
Back to top Go down
View user profile http://i-amar--prestar--aen.motionforum.net
Sponsored content




PostSubject: Re: Hymn to Ungoliant Wirilomë   

Back to top Go down
 
Hymn to Ungoliant Wirilomë
View previous topic View next topic Back to top 
Page 1 of 1

Permissions in this forum:You cannot reply to topics in this forum
~ Êl síla erin lû e-govaned vîn ~ :: Middle Earth :: The Lair of Ungoliant Wirilomë-
Jump to: